Начало Несходно ли са впрегнати децата ви?

Несходно ли са впрегнати децата ви?

Предоставяме ви част от глава 7-ма, от книгата на Брус Шорт „Суровата истина за държавните училища“.

СЕДМА ГЛАВА 

Несходно ли са впрегнати децата ви? 

...какво общение имат светлината с тъмнината?...

Затова излезте изсред тях.”

ІІ Коринтяни 6:14, 17

 

Бихте помислили, че родителите в Америка ще бъдат в открито негодувание заради това, което държавните училища причиняват на техните деца. Но те не са. Вместо това, както показва анкетата на Асоциацията „Хораций Алгер“, спомената в трета глава, доколкото става въпрос за техните местни държавни училища, повечето родители са твърде доволни. Как така? . . . 

. . . Колкото до децата, те като цяло са примирени със своята участ. Нищо не се иска от тях, те рядко се сблъскват с провал и на тях им липсва опита и знанието, за да разберат какво им се причинява. Щом едно дете свикне да бъде институционализирано, каквото и да е училището, за него е нормалното, понеже това е всичко, което детето е познало в своя кратък живот. 

Но ние говорихме за родителите изобщо. Какво да кажем за християнските родители? Дали те впрягат несходно своите деца? До каква степен те принуждават децата си да вървят по съвета на нечестивите (Пс. 1:1)? . . . 

. . . Как може един християнин да обясни изпращането на своите деца в духовно, нравствено и академично разложеното обкръжение на държавните училища? Има редица често срещани обяснения. Нека да разгледаме някои от тях. 

Ритуалът на извъртане и отричане

 Може би сте обсъждали с християнски родители на деца в училищна възраст някои от причините, защо децата им не трябва да посещават държавни училища. Ако е така, тогава може да ви е казано, че „Вие сте прав, но…” както и „Вие сте прав, че нашата гимназия има сериозен проблем с банди, наркотици и алкохол, но…” или „Вие сте прав, че на повечето деца в нашите училища им е трудно да четат и не могат да намерят Тексас на карта, но…” или „Вие сте прав, че местните училища прокарват поклонение към природата и толерират хомосексуализмът, но…” Ето някои от по-често срещаните „но-та.” 

„Но нашето държавно училище е различно” 

В тривиален смисъл това е вярно, което е причината тази претенция да има известна повърхностна правдоподобност. Но нека да задам някои релевантни въпроси. Вашето държавно училище получава ли пари от федералната власт, и подчинено ли е на федералните закони, регулации и съдебни решения, тълкуващи Конституцията и федералните закони? Вашето държавно училище получава ли пари от щатските власти и подчинено ли е на щатските закони, регулации, щатските съдебни решения тълкуващи вашата щатска конституция и закони? Учителските профсъюзи присъстват ли във вашето училище? Повечето от учителите и администраторите във вашето училище получили ли са обучение в педагогически колеж? Отговорите на тези въпроси ще бъдат: Разбира се, че „Да”.

Така че в какъв релевантен смисъл може вашето държавно училище да бъде различно? То е подчинено на същите федерални закони и съдебни решения, които са прогонили Библията и християнството от училищата, които са направили невъзможна ефективната дисциплина . . . 

. . . Истината е трудна, но проста. Тези, които контролират държавните училища искат вашите деца и вашите пари. Те не искат вие да си пъхате носа в това, което те считат за тяхна работа. За да изпреварят дразнещото внимателно вглеждане на родителите и исканията за промяна, училищните райони използват щедро средствата на „Връзките с обществеността“. Непрестанен поток лъскави брошури, изявления в пресата, лични контакти и други форми на комуникация се използват, за да се създаде балон от илюзии, който трябва да успокои родителите. Снимки на нови сгради, съобщения за успехите на отбора по американски футбол и интересни истории за ученици, учители и администратори се използват, за да създадат незаслужен безопасен образ и да отклонят вниманието от духовната, нравствената и академичната поквара, пандемична в държавните училища. 

Да, винаги е възможно за властите във всеки училищен район да посочат някой друг – да речем, Филаделфия – с цел да убедят родителите, че в сравнение с тях, нещата не са толкова лоши. В този смисъл, държавните училища във Филаделфия, град Уошингтън, Лос Анжелис, Ню Йорк и на няколко други места играят незаменима роля за образователната върхушка: Те винаги могат да бъдат използвани за да убедят родителите, че нещата биха могли да са по-лоши. Разбира се, не това е същността на въпроса. Въпросът е дали образованието на християнските деца трябва да бъде поверено на анти-християнска институция, която духовно, нравствено и интелектуално погубва нашите деца. По този стандарт, няма значение, например, дали 12% или „само” 9% от учителите са били физически заплашени в училище през миналата година. Никое държавно училище не е достатъчно различно, за да оправдае изоставянето на християнските деца в него.[1]

„Но моето дете е сол и светлина” 

Някои християнски родители обясняват изпращането на своите деца в държавните училища твърдейки, че техните деца са „сол и светлина”, или че техните деца трябва да участват в изпълнението на Великото поръчение. Всъщност, почти изглежда, че те се опитват да ви убедят, че тяхното деветгодишно дете в действителност е християнски евангелист с обществено служение. Разбира се, когато Христос говори за „сол и светлина” и за Великото поръчение той говореше на възрастни. Освен това, той не говореше просто на кои да са възрастни, но на Своите ученици, които бяха с Него ден и нощ в Неговото служение. Всъщност, по времето, когато Христос даде Великото поръчение Неговите ученици бяха с Него за около три години. Но дори тогава Христос каза на Совите ученици да стоят в Ерусалим, докато бъдат облечени „със сила отгоре”. Така въпреки дългото обучение, което им осигури, Христовите ученици не бяха готови да предприемат своята мисия, докато Святият Дух не дойде върху тях. Очевидно, те трябваше да се облекат с „цялото Божие всеоръжие” (Еф. 6:13) преди да започнат активното си служение. 

На християните в действителност не трябва да се напомня, че Христос не говореше на петгодишни, десетгодишни или на петнадесетгодишни деца, когато даде Великото поръчение, или когато описа Своите ученици като „сол и светлина”. Възрастните християни носят тази отговорност, децата – не. Всъщност, Библията е твърде ясна, че децата се нуждаят от наставление, учение и да, дори да бъдат „отделени за известно време”. Както ни казва псалм 144:11-12: 

Избави ме, и изтръгни ме от ръката на чужденците, чиито уста говорят суета, и чиято десница с клетва е десница на лъжа: Когато нашите синове в младостта си бъдат като пораснали растения, и нашите дъщери – като крайъгълни камъни, издялани за украшение на палати. 

Очевидно псалмистът е разбирал, че на децата трябва да се даде време за да пораснат и да се развият, преди да се изправят сами срещу един враждебен и грешен свят. С други думи, детството е време на ученичество. 

Е. Рей Муур, Мл., основателят на „Мандат Изход“ и пенсиониран армейски капелан, описва заблудата за „солта и светлината” както следва: 

Богословието за солта и светлина на земята е похвално, но неправилно приложено в образованието, понеже малките деца просто нямат опита да бъдат евангелисти за християнската вяра, предвид яростната атака на светския хуманизъм, политическата коректност и настояването за подчинение в държавните училища. Изправянето срещу тези неща е работа за възрастни. Християнските семейства не трябва да изпращат децата като сурогатни евангелисти, преди те да са достатъчно големи и зрели в своята собствена вяра, за да се справят с натиска на враждебната среда, която сега представлява езическата училищна система.[2] [курсивът е добавен] 

Но много родители настояват и дори вярват, че малките деца или юноши трябва да бъдат поставяни в изключително враждебно, анти-християнско обкръжение 35 до 40 часа на седмица, за да спечелят за Христос четиридесетгодишни привърженици на  New Age и шестнадесетгодишни членове на банди. Това твърдение е пълен абсурд и какъв неизказан товар налага то, върху едно дете. Дори на възрастните християни на работното им място не се налага да се изправят срещу нещо, което отдалеч да наподобява изцяло враждебната, анти-християнска среда, която се открива в държавните училища. Освен това, дори ако им се налагаше, те щяха да се изправят срещу нея като възрастни, които имат работа с възрастни, а не като деца, които са потопени в езическа семинария, контролирана от възрастни с познание, опит и власт, които децата едва разбират. 

Това не означава, че християнските деца не могат да бъдат „сол и светлина” в смисъл да дават християнски пример по начин, съответстващ на тяхното все още развиващо се ниво на зрялост. Те могат да посещават възрастните в старчески домове; могат да се включват в обществени проекти; могат да участват в редица други конструктивни дейности, в които показват християнския си характер, който развиват. Но на нашите деца трябва да се даде възможност да се развият – да пораснат и да се шлифоват. Иначе има вероятност да отпаднат. Ако се съмнявате в това, върнете се и вижте откритията на Института „Неемия“. 

За онези, които искат да обърнат внимание, фактите показват, че с изпращането на нашите деца в държавни училища ние ги потапяме в киселина и тъмнина. Те изгубват своята „соленост”, а тяхната светлина бива угасена. Държавните училища са евангелизаторски институции за секуларистите, привържениците на  New Age, на Уика и прочие. Както показват данните, анти-християнските елементи в държавните училища вършат забележително ефективна работа в „евангелизирането“ на християнските деца. Знаем емпирично, че просто, не е вярно, че християнските деца са „сол и светлина” в държавните училища. Вместо това, държавните училища обръщат нашите деца към чужда вяра и ги надъхват с лъжливи и гибелни „ценности“. 

Може би следващият път, когато родител ви каже, че неговото дете ходи в държавно училище, за да бъде „сол и светлина”, бихте могли вежливо да попитате, „Кой кого евангелизира?” Но още по-добре би било да попитате: „Кой кого мами?” 

„Но ние просто не можем да ги извадим от обществото!” 

Това извинение предполага, че предаването на нашите деца на агресивно анти-християнска институция е някак си единствения или най-добрия начин да се включат в „обществото”. Напротив, изпращането на нашите деца в държавните училища е всъщност предварителна капитулация в обществените войни

Доказателствата ясно показват, че децата, образовани в държавни училища съкрушително завършват с това, че са „в света” и „от света”. Като избавяме нашите деца и им осигуряваме солидно християнско образование ние ще се присъединим накрая към битката обявявайки, че световните ценности и вярвания не са наши. Освен това, не можем да дадем по-добро свидетелство на другите, освен това, да покажем на всички извън Църквата нашата преданост към вярата и децата ни. 

Освен това, ако всички християни извадят своите деца от държавните училища, изпращането на деца в държавни училища вече няма да представлява обществена норма – ние ще сме я променили. Това, отчасти, е целта. Бидейки верни в образованието на нашите деца, ние всъщност приемаме най-ефективната стратегия за промяна на обществото. 

„Но нашият пастор не е казал, че това е проблем” 

Със сигурност е вярно, че много малко християни чуват от амвона истината за тяхното пристрастяване към държавното училище, но това не е въпроса. Нашите задължения като християни не се определят от това, което се казва от амвона, а ни са наредени чрез Библията. Второ, много църкви са доста политически ориентирани, а пасторите често са принудени да избягват някои въпроси, за да поддържах сплотеността и мира на събранието. Ето защо често изглежда през тези дни, че от амвона не се говори много за греха. По същия начин много пастори не са склонни да проповядват срещу изпращането на християнските деца в държавни училища от страх да не отблъснат онези в събранието, които се препитават пряко или косвено чрез държавната училищна система. Те също се страхуват да не обидят родителите, които изпращат своите деца в държавни училища като им кажат, че те съгрешават срещу децата си и срещу Бога.

Но това, също, не е въпроса. Отговорността е първо и главно наша, като родители, а не на нашите пастори. Освен това, сериозно ли се съмнявате, че онези, които повдигат това „но” ще намерят просто друго извинение, ако техните пастори проповядваха за греха да се изпращат християнските деца в държавните училища? 

„Но нашето държавно училище има няколко християнски учителя” 

Много родители мислят, че техните деца получават нещо като християнско образование в местно държавно училище, понеже има няколко християнски учители или администратори. Досега трябва да е станало очевидно, че това е лъжлива утеха. Законът, учебните програми и други фактори правят невъзможно осигуряването на християнско образование в държавното училище. Всъщност повечето родители вероятно не преценяват напълно колко трудна е позицията на християнските учители и администратори в държавните училища. Днес един учител и администратор, който открито потвърждава своята вяра по някакъв значителен начин в училище вероятно ще бъде тормозен, дисциплиниран или уволнен. Освен това, в много случаи те трябва да преподават или да администрират учебни планове и да участват в програми, които са противоположни на техните християнски вярвания. Следователно много християнски учители и администратори напуснаха държавните училища, започвайки работа в християнски училища. Тези, които остават се борят, за да се окаже някой ден, че примиряват своята вяра със своята работа. Като християни трябва да сме благодарни, че някои християнски учители и администратори се чувстват призвани да останат в държавните училища. Това, обаче, едва ли е оправдание да изоставим нашите деца там. 

„Ами социализацията?” 

Някои християнски родители са малко шизофренични – те искат техните деца да бъдат християни и да бъдат като всички останали. Това очевидно е невъзможно. Христос съблазни мнозина, понеже Неговите думи и Неговите дела бяха укор за грешниците. Неговите апостоли знаеха, че те ще страдат, понеже ще засягат другите заради Него. На християните не е заповядано, „Идете и бъдете като всички останали.” Във 2 Коринтяни 6:14 и 17 ни питат „какво общение има светлината с тъмнината?” и след това ни се казва „излезте изсред тях и отделете се… и не се допирайте до нечистото…” По същия начин Псалм 1:1 ни увещава да не ходим в съвета на нечестивите, да не стоим в пътя на грешните, нито да седим в събранието на присмивачите. Затова истинският въпрос е, по кои стандарти ще социализираме нашите деца – по тези на Фараоновите училища, или по Христовите? 

„Ами извънкласните дейности?” 

Някои деца стават много запалени по спортове и други извънкласни дейности. Това може да бъде добро нещо. От християнска перспектива, обаче, е проблем, ако позволим на тези видове занимания да станат извинение за отказа от това, да осигурим на нашите деца християнско образование. Христос ни пита къде е нашето съкровище. Какви са нашите приоритети? Кое е на първо място? Христос или футболния отбор? Христос или училищната музикална група? Христос не ни казва да търсим първо прогимназиалния гимнастически отбор, но Божието царство (Мат. 6:33). 

Нашите истински приоритети са това, което правим, а не това, което казваме, че те са. Християнски училища, групи на домашни училища и църкви осигуряват голямо разнообразие от извънкласни дейности. С изключение на някои отборни спортове като американски футбол, бейзбол и баскетбол, качеството на дейностите, организирани чрез тези източници, ще бъде поне също толкова добро, като онези, които се осигуряват чрез държавните училища. Може ли да има по-ясен пример за неправилно поставени приоритети, отколкото оставянето на едно дете в държавно училище, за да може да участва в по-състезателни спортове или други извънкласни програми? 

„Но какво ще си помислят моето семейство и приятели?” 

Това рядко е проблем за родителите, които избират да изпратят своите деца в християнско училище. Това беше значителен проблем за онези, които избраха да домашно училище. За щастие, за разочарование на учителските профсъюзи, сега повечето хора имат благосклонно отношение към домашното образование. Родителите, които решават днес да имат домашно училище ще се натъкнат много по-вероятно на любопитство, вместо на враждебност. Но ако бабите и дядовците или другите наистина реагират отрицателно, глава 8 ви насочва към някои от многото изследвания и други налични материали, които да успокоят техните притеснения. Много пъти само показването на материалите от програмата за домашно училище пред разтревожените баби и дядовци е достатъчно, за да ги убеди, че не е нужно те се притесняват. Родителите с домашно училище също откриха, че тези, които се съмняват са станали вярващи, когато са видели как процъфтяват техните домашно образовани деца. В крайна сметка, все пак, вие сте отговорен да осигурите на децата си християнско образование независимо какво може да си помислят другите. 

„Но ние ходихме в държавни училища и станахме нормални хора” 

Не, ние бяхме пратени в държавни училища, и макар да не развихме проблем с алкохола или с наркотиците, да не забременяхме извънбрачно, да не направихме аборт, да не станахме друиди, и да не експериментирахме с хомосексуалността, и да успяхме да научим, че Съединените Щати се намират в Северна Америка, държавните училища бяха лошо място за деца дори, когато ние ги посещавахме – въпреки нашите носталгични спомени. Патологиите на държавните училища просто бяха далеч по-прикрити тогава и не бяха така развити. 

Днешните държавни училища са много по-лоши, отколкото са били дори преди десет или двадесет години. Освен това, рисковете, които представляват днес за всяко дете, не само за християнските деца, са очевидни за всеки родител, който се осмели да види. Няма да оставите вашето дете да играе на Руска рулетка, така че защо сте избрали да дадете децата си в институция, която е анти-християнска, която агресивно популяризира анти-християнски „ценности“, която е физически опасна, и която осакатява децата интелектуално, и се надявате, че вашето дете по някакъв начин ще мине невредимо през огъня. 

„Но ние не можем да си го позволим” 

Встрани от изработването на нашето собствено спасение, ние, като християнски родители нямаме по-важна задача на тази земя от възпитаването на нашите деца така, както ни заповядва Библията. Ако предаваме децата си на анти-християнска институция за тяхното образование, ние не сме верни, и ощетяваме децата духовно, морално и интелектуално – може би дори физически. Така въпросът за нас не може да бъде, „Можем ли да си позволим християнско образование?” Вместо това трябва да бъде, „Как ще го направим?” 

Тези от нас, които са американци от средната класа вече са били благословени с изобилни средства. Ако питаме „Можем ли да си позволим християнско образование?”, ние питаме в действителност дали можем да осигурим на нашите деца такова без да развалим нашите съществуващи материални приоритети. Можете ли да дадете на вашето дете християнско образование в християнско училище или чрез домашно училище без да промените начина, по който живеете? Аз не знам, но всички от нас трябва постоянно да си напомняме, че колите, лодките, хобитата, дрехите, почивките, големите домове и вечерите в ресторант са все краткотрайни. Като нашата плът, те ще повехнат и ще изчезнат. Като родители сме длъжни да се уверим, че Словото пребивава в нашите деца, и че те получават християнско образование. 

За тези от нас, чиито материални средства са по-малко от тези на обикновените хора, даването на истинско християнско образование на нашите деца изглежда голямо предизвикателство. Но в Америка имаме склонността да измерваме нашите материални обстоятелства по отношение на другите, обикновено спрямо онези, за които вярваме, че са по-добре икономически, отколкото сме ние. Но помислете за нашите ранни американски предци. 

В Кънектикът през осемнадесети и деветнадесети век, например, практически всеки бил грамотен, макар по днешните стандарти богатите тогава ще се считат за живеещи в шокираща бедност. Дори „бедните” в днешна Америка се радват на неща, които тогава биха били немислим лукс за богатите от онази епоха. Ранните американски деца, живеещи в домове без течаща вода и без централно отопление или климатични инсталации получили християнско образование, понеже техните родители не можели да си представят, че ще имат по-висок приоритет от възпитаването на техните деца така, както Бог заповядва. Те направили това, което било необходимо, за да покажат своята вярност в образованието на своите деца. Ако средствата за правенето на това не били в наличност, те измисляли как да осигурят необходимото като общност от християни. Трябва да помним тяхното свидетелство. Да действаме заедно като общност от християни е най-важното нещо, което можем да направим, за да се уверим, че всички деца в нашите църкви могат да получат християнско образование. 

„Но не можем да изпратим нашите деца в християнско училище, а не мисля, че съм квалифицирана да преподавам” 

Много родители, които не могат да си позволят християнско училище обмислят да образоват вкъщи, но се страхуват да го направят, понеже не считат, че са квалифицирани да преподават. Ако това все още ви притеснява, върнете се и прочетете глава пета. 

Много учители в държавните училища, за нещастие, наистина не знаят как да преподават. Всъщност, те са напоени в образователни теории, които практически гарантират, че те няма да могат да преподават. Например, Матю Клейвъл, способен млад учител по математика в Ню Йорк, открил, че „спуснатата от района програма „Неясна математика” в действителност пречела на ученето и деморализирала учениците. Неговото решение? Гражданско неподчинение. Както той се изразява: „Ако училищните власти знаеха колко много се отклоняват моите уроци от спусната програма на училищния район за месеци напред, те вероятно щяха да ме уволнят веднага.”[3] Клейвъл, между другото, вече не преподава.

В действителност имате няколко преимущества над тези, които преподават в държавните училища: главата ви не е била напълнена с фалшиви теории за ученето от педагогически колеж; свободни сте да използвате с децата си каквато и да е учебна програма, за която откриете, че работи добре за тях; познавате вашите ученици по-добре от всеки друг и можете да ги дисциплинирате, когато е необходимо; и не е нужно да управлявате класна стая от 20 до 30 деца, или да се занимавате с административната бюрокрация на държавното училище. Освен това, има на разположение много готови учебни програми, които осигуряват освен книги, ежедневни планове на уроците, видео курсове, услуги по оценяване и тестване, транскрипти и други продукти и услуги, които улесняват домашното училище. Ако все още се притеснявате, погледнете към изследването, цитирано в следващата глава, което показва, че домашно образованите деца значително надминават в постиженията си своите връстници в държавните училища, дори ако родителят не е завършил гимназия. 

„Но ние не можем да изпратим децата си в християнско училище, а нямаме време за домашно училище” 

Нямате време? Това почти никога не е вярно. Домашните ученици завършват своята училищна работа обикновено за три или четири часа, и само част от това време включва инструкция от родител. Много семейства, в които работят и двамата родители правят домашно училище като преподават вечерта. Самотни родители често намират начини да имат домашно училище. Всъщност, в църквата на моето семейство има една самотна майка със скромни средства, която успешно образова вкъщи петте си деца. Ако тя може да го направи, останалите от нас нямат никакви оправдания. Може да нямаме време да обучаваме вкъщи и да гледаме също толкова телевизия, колкото правим сега; може да нямаме време да обучаваме вкъщи и да играем или да гледаме толкова спортове, колкото правим сега – но ние имаме време. Ако се притеснявате за времето, може би трябва да се попитате дали имате време да се справите с многото проблеми, които вероятно ще засегнат вашите деца, ако ги оставите в училищата на Фараона. 

Защо се проваляме в образованието на нашите деца? 

Очевидно нашият отказ да сме верни в образованието на нашите деца не е деноминационен проблем. Всички ние се проваляме – дори деномицании, известни като библейски консервативни.

Например, в обръщение през 2001 г. на Изпълнителният комитет на Южния баптистки конгрес, Т. С. Пинкни изрече едно от най-добрите, най-кратки изявления за причините, поради които ние се проваляме в осигуряването на християнско образование на нашите деца: 

Защо разочаровахме нашия Бог в тази критично важна отговорност? Ние се провалихме, понеже сме били умишлено, блажено невежи… и доволни от нашето невежество. Провалихме се, понеже голямото мнозинство от нас не са положили усилието да се запознаят с фактите – макар да има в изобилие книги и статии, които са лесно достъпни. Провалихме се понеже – дори когато знаехме фактите – нямахме смелостта да ги посочим на хората.[4] [Курсивът е добавен.] 

Невежество, мързел и липса на кураж – това е обвинението на един южен баптист срещу неговия собствен конгрес за провала му да бъде верен в образованието на неговите деца. Раусъс Дж. Рашдуни преди много време нададе същата тревога сред презвитерианите, а подобни гласове се чуха да говорят сред лутераните, методистите, католиците, петдесятните и други. 

Необходима е църква 

Какво правим като общност от християни, за да осигурим християнско образование на нашите деца? На този въпрос вече беше отговорено – почти нищо. Повечето църкви имат служения от всякакъв сорт. Иронично, много от тях са насочени да помагат при проблеми на възрастни – например, последствията от престъпност, използване на наркотици и развод – които са станали често срещани понеже ние и по-ранните поколения не сме били верни в начина, по който образоваме нашите деца.

Някак си църквите не успяват да признаят, че няма служение, което да е по-наложително и важно от това да се уверят, че никое християнско дете не е изоставено в държавно училище. Това не означава, че всяка църква трябва да започне училище. Но всяка църква трябва да съветва родителите, чиито деца са в държавни училища да си извадят децата; всяка църква трябва да обсъжда с родителите с ограничени средства как техните деца могат да бъдат избавени от държавните училища; всяка църква трябва активно да обучава родителите за домашното образование и да подкрепя групите на домашните училища; и всяка църква трябва да сътрудничи с други църкви, за да намери начини да изведе всяко християнско дете от робството на държавното училище.[5] 

 

Превод от английски език: Радослава Петкова 

 



[1] Една от най-големите илюзии, от които страдат родителите е мисълта, че някои „елитни” училища от предградията са съвсем нормални. Родителите на момичетата, наранени и унижени в гимназия Гленбрук Норт (виж глава 4) вероятно също са вярвали това. Макар да е вярно, че ако имахме честно съобщаване на престъпността в държавните училища, нивото на насилие вероятно е малко по-високо в средностатистическото централно градско училище, отколкото в средностатистическото училище от предградието, има други видове проблеми, които може да са по-лоши в по-богатите училища, отколкото са в централните градските училища – наркотиците, например. Децата от по-богати семейства, все пак, имат повече пари за харчене. Това се подкрепя, отчасти, от откритията на „Показатели за училищна престъпност и безопасност“ от 2003 г. (виж Глава 4), в които приблизително 25% повече бели ученици, отколкото черни ученици (28% срещу 22%) съобщили през 2001 г., че са им предлагани наркотици на територията на училището през последните 12 месеца (виж фигура 19.2).

[2] E. Ray Moore, Jr., Let My Children Go: Why Parents Must Remove Their Children from Public Schools Now (Columbia, S.C.: Gilead Media, 2002), p. 55.

[3] Matthew Clavel, Jr., “How Not to Teach Math: New York’s Chancellor Klein’s Plan Doesn’t Compute,” City Magazine, March 7, 2003.

[4] T.C. Pinckney, “Remarks to the Southern Baptist Convention Executive Committee,” September 18, 2001, на разположение в www.sepschool.org. Г-н Пинкни е пенсиониран бригаден генерал на военновъздушните сили на САЩ, бивш втори вицепрезидент на Южния баптистки конгрес, и редактор на „Дъ Баптист Баннър“.

[5] Е. Рей Муур, Мл., основател на „Мандат Изход“ и пенсиониран армейски капелан, осигурява някои чудесни съвети за пастори и други църковни водачи относно това как да разберат и как да подходят към образователния въпрос в неговата книга „Пусни децата ми: Защо родителите трябва да премахнат сега своите деца от държавните училища“, особено в трета и в пета глава. Муур има богат опит в адресирането на въпроса за държавните училища в църкви и откровено, „Пусни децата ми“: трябва да бъде задължително четиво за всички пастори, презвитери и дякони.

Категории: Апологетика, Етика, Закон, Образование, Общество, Семейство, Държава