Вярата на апологета

"Разбирането е награда за вярата; следователно, не се опитвайте да разберете, за да повярвате, а вярвайте, за да разберете"

 Августин Блажени

Едно безспорно правило, което обуславя апологета е познанието за това, което всъщност защитава. Познанието започва с вяра, а не с автономна човешка логика. Никой защитник на християнството не може да стигне до утвърдените и неоспорими истини, ако не започне с вяра. Вярата в непогрешимото Божие Слово е отправната точка за всеки истински апологет. Единайсета глава на Посланието към евреите ни разказва за вярата на мнозина божии хора, които не се усъмниха в това, което Бог им е говорил и бяха възнаградени в историята заради своята увереност. Така за истинските християни са достатъчни Божиите думи за това, което е станало, става или трябва да стане – то е неотменимо и сигурно. Толкова сигурно, че всичко, което започва с вяра в Божиите думи, завършва неминуемо с убеждение и твърда увереност: „А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат.” (Евр.11:1).

Ако някой търси глупост в чист вид – нека погледне хората, които твърдят, че вярват единствено в себе си: „Който уповава на своето си сърце е безумен, А който ходи разумно, той ще се избави.” (Пр.28:26). Когато разбираме ясно, какво е началото на нашата увереност, ще имаме и правилна цел в общуването си с всеки езичник. Като християни, сме започнали нашият победоносен живот с вяра, затова не трябва си мислим, че  езичника ще си отвори очите, ако му изложим аргументи и доказателства произлизащи от интелектуални плетеници. Ако не знаем къде трябва да заведем атеиста, губим времето на всички. Вие имате вяра, добре! Тази вяра няма да даде плодове, ако я присадите към човешка мъдрост. За да имаме успех, всяко свидетелство за Бога трябва да започва с предварително възприемане на Божието Слово като основа – всичко друго е обречено на провал.

Павел не основаваше своето благовестие на човешка мъдрост, защото в такъв случай, щеше да положи основа, която е различна от истинската (1 Кор.2:4-5). Да започнете вашето свидетелство за Бога, без Неговото Слово, означава да уповавате на своята си мъдрост. Това е обида към Бога, защото постфактум твърдите, че вашата мъдрост може да доведе хората до спасение. По този начин утвърждавате лъжа и проповядвате фалшиво благовестие, за което сте виновни и под проклятие. Всеки, който започне свидетелството си за Истината, отхвърляйки Истината (Библията) няма шанс за успех. Правейки мисленето си автономно, за да впечатлите атеиста, не му давате шанс да мисли правилно. По този начин му позволявате да уповава на себе си, вместо да го научите на спасително упование в Господа. Не може да завладеете умовете на другите, ако мислите като другите.

Няма човек, който е станал християнин, без преди това да вярва, че Исус е Христос (1Йоан 5:1). Ако някой каже, че е стигнал до Христос чрез силата на ума, лъже, защото истината на благовестието е глупост за света (1Кор.2:14). Самообявената интелектуална автономност не води до Кръста на Спасителя. При Спасителя се идва със съкрушено сърце, изповед и вяра в делото на спасението: Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш. (Рим.10:9). Това е вярата, от която тръгва апологета и която не трябва да бъде крита при разговор с езичник. Отстранете вярата в Бога и ще отстраните здравата основа под краката си. Каква е основата на атеиста: вярата му, че няма Бог. Ето, виждаме, че става въпрос за конфликт на вяра, която в случая на християнина произвежда твърда увереност, която не произлиза от човешки източник. Да не осъзнаваме или да прикриваме източника на нашата вяра е същото, като да говорим за морал без източника на морала, да налагаме заповеди без да посочим авторитета, който стой зад тези заповеди. Това е наивно, глупаво и много опасно. Ако не говорим открито за Бога, който е източника на нашата вяра, ще имаме само реклама на някаква вяра за обща употреба, която ще се изхаби заедно с нашите ограничени човешки доводи.

Започнем ли свидетелството за нашата вяра без да сме вкоренени в сигурността на Божието Слово, губим всеки, дори теоретичен шанс за логика в аргументите. Днес, милиони „християни” са заблудени от модерната философия на „глухите уши” и „немите уста”. Прилъгани от извратената толерантност на днешния свят, „християните” остават безмълвни, към беззаконието, сиреч греха и глухи към агресивните хули на мразещите Бога мъртъвци. Ако ние сме подвластни на угодническото говорене, с цел да не нараним нечии чувства, със сигурност ще си спечелим много фенове, за сметка на Божието одобрение – избора е наш. Останем ли неми и глухи, не реагираме ли с праведна ревност за Истината, обричаме своите наследници на борба, която ние сме отказали да водим. Друг е въпроса, колко способни апологети ще са нашите деца, след като ние сме били отчайващо некомпетентни, за да им дадем образование и пример, които да следват.

Нашите противници имат презумпции стъпили на собствената им интелектуална сила. Нека презумпциите на всеки защитник на вярата да са основани на убедеността в непогрешимото Слово. Ние трябва да защитаваме нашата вяра без да се отделяме от нейната основа, така, както езичника не се отделя от основата на своята самоунищожителна автономност. Оставим ли сигурността на предварително възприетото Божие Слово ще станем уязвими, като войни без оръжие. Точно тази грешка направиха Адам и Ева в Едем. Позволете на Сатана да издърпа Библията под краката ви и ще паднете, както паднаха първите човеци. Сатана постави Словото на Бога под съмнение и след това му се противопостави открито – днес стратегията на езичника е същата, защото това е стратегията на неговият господар, дявола. Езичниците, както Адам и Ева, наивно вярват, че могат автономно, независимо от Бога да определят истината и да отсъдят между своя Създател и Сатана. Атеистите са в капана на дявола. Те вярват, че могат да са първостепенен авторитет в областта на мисленето. Християните от друга страна, сме съгласни с определението на д-р Ван Тил: „ние мислим Божиите мисли след Бога”.

Исус Христос плати за греха на първите хора и за последствията от този грях върху нас. Трябва добре да научим урока от Едем и да не повтаряме грешката на Адам и Ева. Нашият Спасител ни показа правилният начин за воюване, след като демонстрира как да водим битка с врага в Лука 4-та глава. На всички изкушения от Сатана, Исус Христос противопостави Божието Слово, следствието от това е категорична победа. Христос не беше упрекнат от противника, че не говори възвишено, красноречиво или затова, че не спазва ораторските норми и етикет при спор. Резултата беше недвусмислен: „дяволът се оттегли от Него за известно време” (Лука 4:13), колкото да се върне по-късно за да бъде сразен окончателно.

Когато представяме открито благовестието, има голяма  вероятност да получим подигравки и присмех от всички, които ще ни сметнат за малоумни и глупави, щом вярваме в онова, което те смятат за глупост. Няма как де е иначе, хората, които мразят Истината, са с умове заробени от греха и ако Духът не ги освободи, те ще останат в невежеството и робството на своята нищета. Ние обаче, не бива да сме като тях, ако сме, значи сме поели по пътя на Ева. Апологета не се отказва от своята вяра, ако я разбира и е истински християнин. Той винаги знае, че когато стане въпрос за Истината, около него няма да останат много хора, но не са важни многото които ще си тръгнат, а малкото, които ще останат.

И така, вярата предшества познанието, нека не забравяме това. „А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога трябва да вярва, че има Бог, и че Той възнаграждава тия, които го търсят.” (Евр.11:6)

Категории: Апологетика