Начало Страх от Бога

Страх от Бога

Страхът от ГОСПОДА е началото на познанието, а безумните презират мъдрост и наставление.„ (Пр. 1:7)

Всеки път, когато чета този стих, трябва да пренастройвам мисленето си. Винаги ми се е струвало, че страхът от Господа трябва да произлиза от познанието, вместо да е следствие от нещо друго. Така или иначе, началната точка на познанието произхожда от състоянието на сърцето. Без новорождение не може да има предана почит, която да насочи Божиите деца към смирена боязън. Сърцето трябва първо да е минало през това, за да придобие полезно познание. Глупците, които нямат страх от Бога, презират мъдростта, понеже не са преминали тази трансформация на сърцето, която е необходима, за да получат това, от което се нуждаят най-много. Ето защо са глупци: „Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога, или Аз от Себе Си говоря.” (Йоан 7:17). „Довереният съвет на ГОСПОДА е за онези, които Му се боят, и заветът Му ще им се обяви.” (Пс. 25:14)

Трябва да се боим от Бога всеки ден (Пр. 23:17). Той е с първостепенна важност за нас, наша първа мисъл и основа в ежедневието ни. Като дете, което е изпълнено с покорство и служи на другите, така трябва и ние да бъдем погълнати от това да обичаме и служим на Бога. Нашите сърца трябва да бъдат отворени, за да се предадем на Неговата воля, наслаждавайки се на мъдростта Му. Вместо да поставяме другите преди нас, да им преписваме някакво величие или да изпитваме страхопочитание при тяхното присъствие, ние трябва да се боим и треперим пред Бога. (Ис. 8:13)

Като новородени християни, Господ Бог ни е дал необходимите средства, за да сме смирени и да Му се боим. Въпреки, че в нас живее Неговото ново естество, старото ни естество воюва против Бога. Какво трябва да направим? Божието Слово казва, че трябва да Му се доверим, защото Той е този, Който работи в нас, за да желаем и постъпваме според Неговото благоволение (Филип. 2:13). Постановените път, истина и живот на Христос са мостът от нашата поквара до Него. Това е чудният процес на освещението.

И така, вярата е от слушане, а слушането – от Христовото слово.” (Рим. 10:17) Значението на вярата е Божията истина. Ако не четем Словото Му няма да познаваме Неговата мъдрост и няма да има чрез какво да закрепим вярата си. Когато ни се случват лоши неща, може да бъдем разколебани от безбожни мисли, освен ако в нас стои Божието стабилно и сигурно Слово, което да ни дава светлина по Пътят. В Него ние откриваме мъдрост, която никога не отживява, и чрез която живеем. Всяка сутрин Неговите милости към нас се подновяват (Ер.3:22-23). Когато се покоряваме на Божието Слово ще имаме мирът на правдата, която води до покой и увереност. (Исая 32:17).

Израствайки, ние сме започнали да разбираме изискването за покорство към родителите ни повече, отколкото бихме посмели да си признаем. Не е трябвало да питаме какво да правим за всяко едно нещо, ние просто сме знаели. Може би вашите родители също като моите са ви казвали : „Знаеш какво трябва да направиш”, което показва, че цялото възпитание и разбиране на това, което искат, е достатъчно за нас, за да го изпълним, без да е нужно да стоят над нас и да ни казват какво да правим и какво не. Осъзнавали сме, че те искат от нас да бъдем внимателни, а това е достатъчно, за да знаем, че не трябва да караме бързо на път с много завои или да скачаме от скалите в езерото. По същият начин стоят нещата и при Бога. Когато четем Писанията започваме да Го опознаваме, кой е Той и какво иска от нас. Познаваме Го, благодарение на отношенията Му в историята с голям брой от свидетели, които са живяли преди нас. Виждаме как Той наставлява чрез своите присъди, как крепи и поддържа всичко в суверената Си ръка. Колкото повече сърцата ни са обърнати към водителството на Святия Дух, толкова повече разбираме изключителната Му и всеобхватна воля.

Четенето на Неговото Слово ни дава мъдростта, от която се нуждаем. Макар да знаем само определени пасажи от цялото Писание( наизуст - бел.пр.), по- важно е да разбираме като цяло основните принципи или процедурния смисъл на Писанието като цяло. Цялостното четене на Библията от Битие до Откровение ни запознава с Божия характер, цели и ни помага да разберем контекста, който навръзва отделните стихове в едно цяло. Уестминтърската изповед на вярата посочва: „Пълното учение на Бога относно всичко, необходимо за Неговата собствена прослава, за спасението, вярата и живота на човека, е или ясно изразено в Писанието, или може да бъде изведено от него като логично и необходимо следствие. Нищо и нигога не трябва да се добавя към Писанието – било то чрез нови откровения на Духа или чрез човешки предания.”1

Скоро бяхме наели бояджии, за да доизкусурят домът ни. Помолихме ги да не ходят с обувки в къщата, тъй като новият килим тъкмо беше сложен. Като погледнах през прозореца, ги видях да стоят на улицата, облегнали се на камиона по чорапи. Явно е, че са пропуснали основния смисъл на изискването ни, разбрали са детаилите, но са игнорирали основният принцип. Бог постоянно открива Себе Си по естествен и всеобхватен начин на човечеството чрез реда, който е създал. Това се отнася за цялостната история на човешкото битие от самото му начало. Това е мъдрост, която нито е била, нито е замаскирана, а е ясна и разбираема дори за неновородените мъже и жени. Какво продължават да правят неновородените с тази мъдрост? Първата глава от Рилмяни казва, че те продължават да мразят Бог и потъпкват истината поради тяхната нечестивост. Макар в сърцата си да имат съзнанието за Бог, те прекарват живота си в търсенето на лъжливи истини, прославяйки творението вместо Твореца. Техните усилия са насочени към това да заменят славата на нетленния Бог с беззаконието- да нарушават Божия закон, както могат. Назначават себе си за богове и твърдят, че са себедостатъчни. Правейки се на мъдри, те се превръщат в глупаци (Рим. 1:22) Какво прави Господ Бог? Дали стои със скръстени ръце на небето поради тяхното непокорство? Не, Той ги предава на страстите и нечистотата в сърцата им, за да правят точно каквото искат (Рим. 1:24,26). Извън Божият контрол ли са те? Никак даже! Няма човек или обстоятелства, които да не са под Божият контрол. Тогава има ли я Божията слава, след като Неговите творения са непокорни? Да, напълно! Всичко съществува чрез Него и за Негова слава. Основателният гняв и справедливостта Му спрямо творенията Му са за прослава на нашият Създател.

Бог ни е дал специална благодат като допълнение на общата благодат. Неговата специална, свъхестествена благодат – Неговите закони, наредби, чудеса, примери и закрила, бяха дадени първо на евреите. Това не означава, че моралните права за евреите и езичниците са различни. Това са едни общи правила, отнасящи се за всички хора в два аспекта: естествена или обща благодат, която получаваме по естество, и специална благодат, която получаваме и чрез Стария и чрез Новия завет на Писанието.

„Чрез специалната благодат Бог ни разкрива истината за общата благодат, като ни предпазва от погрешното схващане, че тя представлява просто ежедневните човешки нужди. Специалната благодат е Неговата свръхестествена благодат за изкупление. Като допълнение на това, Той е осугурил лек за духовната слепота на човека в процеса на новорождение, освещаване и духовно просветление, което дава възможност на човек да получи истинско познание за Бога, познание, което носи в себе си обещанието за вечен живот.” 2 Божията специална благодат, заедно с Неговото духовно откровение в сърцата и съвестта ни, днес е напълно и изцяло наша. Тази благотат ни е напълно достатъчна да разберем как да прославим Бога и как да се наслаждаваме на присъствието Му завинаги.

Какво сме направили ние с Божиите истини? Скрили сме ги, игнорираме ги, отричаме ги. Закоравили сме вратовете си за тяхната правота (Ер. 17:23). „Модерният” християнин разглежда Божията мъдрост, като второстепенна и неактуална, а не-християните изобщо не признават Божията мъдрост. И християни и не-християни се поддават на две езически идеи: че Писанието не е необходимо в изпълнението на всекидневната ни работа и че хора, които се уповават единствено на Писанието са слабоумни.

Християнството днес е като глазурата на тортата, няма я същността на самата торта. Това е секуларизъм. В обществото съществува невидима линия между духовното и светското. Духовните неща са повърхностни, а за стойностни и реални се приемат светските неща. Последните се смятат за неутрални, извън Божият закон. Духовните неща се ограничават до Църквата, до вътрешни дейнсти и до духовни победи. В този контекст, как нашият духовен живот ще бъде успешен, когато светският ни живот е едвам повлиян от Божиите истини? Секуларизмът поставя човека над Бога, хуманизмът – над библейските принципи. Тази ерес ни изяжда. Училищата настройват децата ни срещу Бога, политиците одобряват плурализма, който защитава и подкрепя всички религии, а църквите страхливо одобряват толерантността и са благосклонни към неутралността.

В нас се е загнездило едно противно, безмълвно мнение, че политическите лидери трябва да са широкомислещи, безпристрастни и свободни да определят кое е правилно и кое е грешно, без да се съобразяват с Божиите ясни правила. Искаме от тях да вярват в Бога, но да игнорират Неговите стандарти. Мислим си, че ако използват Библията в правителствената дейност, ще пропуснат нещо много важно. Искаме да са честни и отговорни към даденото им обществено доверие. За да оправдаем посредствеността си, използваме неправилни религиозни презумпции, отделяме Божият закон от Църквата,  чрез твърдението, че не сме вече под закон, а под благодат. Питам: Ако Божието Слово не е етичният стандарт, който трябва да следваме, тогава чия етика е наш стандарт!? Освен това, политиците, които си избираме, са точно тези, които заслужаваме. Ние сме тези пълнолетни граждани, които избраха Бил Клинтън, съвременният Саул, който ограби домовете на уж християнската ни нация. Чудим се, как изобщо обществото ни стигна до там, всекидневието ни да е изпълнено с толкова тиранична злоба. Дълбоката липса на основна насока и направление в Църквата се дължи на това, че тя е ограничила Божията мъдрост до няколко въодушевени стиха, прочетени при неделните служби, без „грубо и скучно” поучение. Високото говорене от амвона е малко ясно. Хората по скамейките остават с повече въпроси в себе си, отколкото с отговори и разбиране, дори и да ходят редовно на църква. Отстъпничеството, за което Бог ни предупреждава изглежда близо. „Защото ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение, а ще си натрупат учители по своите страсти, за да им гъделичкат ушите, и като отвърнат ушите си от истината, ще се обърнат към басните.” (2 Тим. 4:3-4). Да виждате нещо нередно в картинката? Предупредени сме и въпреки това, поради арогантното ни бунтарство, не правим много, за да предотвратим това непослушание. Харесвам и следващият стих : „Но ти бъди трезв във всичко, понасяй страдания, върши работата на благовестител, изпълни докрай службата си.” (2 Тим. 4:5) Думичката „НО” променя обстоятелствата, тя е повратна точка във вярата. Нещата могат да изглеждат зле, НО те не бива да влияят на нашата твърдост. Забележете: поучението на Павел към младия Тимотей има същото значение и за нас. Ние, като жени не сме призвани да служим от анвона в църквата, но сме призвани да благовестваме и служим чрез ежедневната си рутинна работа в домовете ни и в други дейности за прослава на Бога (Мат. 28:19-20).

Много хора са открити врагове, когато стане въпрос за страх от Бога и за прилагане на мъдростта Му във всички аспекти от християнският живот. Приватизацията на християнството е една от най-противните ереси на всички времена. Тъжно е, че Църквата, като цяло, поставя по-голямата част от живота на християните извън Божията юрисдикция. Повечето църкви се стремят да печелят изгубените и да окуражават сърцата на християните, като по този начин ограничават християнската отговорност, в повечето случаи само до това, в което християните вярват. Наистина ли в 1 Коринтяни 15:58 се има предвид, че трябва да сме твърди, непоколебими и да изобилстваме винаги в Господното дело навсякъде!? Липсата на ясно и практично учение в Църквата, ни води до заключението, че ние винаги изобилстваме в Господното дело в духовен план, но не и на практика. Не искаме да преизобилстваме прекалено много в Божието дело, когато сме съдебни заседатели или в комисията за окръжните пътища. Подобни длъжности може бе не съдействат за изобилстването във всяко Господното дело. Това е приватизъм 3. „Това е ерес, която често живее под флага на християнството, която ограничава религията само до вярата. „Може да вярваш в каквото си искаш, само не взимай религията си прекалено сериозно” – в Църквата тази ерес е разрушила вярата на бащите ни и я е превърнала в емоционално, увеселително неделно „служение”, а делничните дни преминават като едно тихо, благочестиво време.” 4 Християнството се е превърнало в много лично и емоционално преживяване. Защо тогава се чудим, какво е станало с нацията ни и с християнската култура, приета и установена от нашите пра-родители и поколенията слд тях?

„Няма как да ограничим християнството само до църковния живот без да не го отречем.” 5 Нищо чудно, че Божието слово казва, че съдът трябва да започне от Божието домочадие (1 Петр. 4:17). Закоравили сме сърцата си към истината, като сме се впуснали в расъждения, различни от божественото откровение. „Горко на онези, които наричат злото добро, а доброто зло; които слагат тъмнина за светлина и светлина за тъмнина; които слагат горчиво за сладко и сладко за горчиво!” (Ис. 5:20). Бог е източникът, същността на мъдростта. Ние ще сме мъдри в разбиранията си само ако в сърцата си се боим от Бога и Му се покоряваме. „Ето, аз ви научих на наредби и правила, както ГОСПОД, моят Бог, ми заповяда, за да правите според тях в земята, в която влизате, за да я притежавате. Затова пазете ги и ги вършете, защото това е мъдростта ви и разумът ви пред очите на народите, които ще чуят всички тези наредби и ще кажат: Тази велика нация наистина е мъдър и разумен народ. Защото коя е тази велика нация, на която боговете й са така близо до нея, както е винаги ГОСПОД, нашият Бог, във всичко, за което Го призоваваме?” (Втзк.4:5-7) „Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! — ще влезе в небесното царство, а който върши волята на Моя Отец, който е на небесата.”(Мат. 7:21) Делата не могат да ни спасят, но ако сме спасени, а нямаме дела, нашата вяра е мъртва (Яков 2:17). Трябва с вяра да излезем навън и да започнем да управляваме всеки аспект от обществения живот, да предизвикаме някакъв спор в света на нашият Баща (Бит.1:16, Пс.8:6, Мт. 28:19-20). Точно така, въпреки всеизвестното мнение, този свят НЕ принадлежи на дявола (1Кор.10:26). Ние трябва да работим за разширяването на царството на нашият Баща, по такъв благоугоден начин, че хуманистичното общество да каже „Вижте тези мъдри и разбиращи християни” (Втор. 4:7).

Релативизмът е друг враг на страха от Бога и на ходенето в Неговата мъдрост. Има един стар довод, че истината не е абсолютна, а е зависима от ситуацията и хората. Това, което е проблем за едни, за други може да не е. Всичко е относително и нравствено недостижимо. В различните ситуации имаме различни обстоятелства. Критикуваме тези, които рисуват само в черно и бяло и само строго по линията. Ако няма асболюти, няма как да има правилни и грешни неща. Станали сме високомерни и горди, а страхът от Бога е оставен на заден план (Рим. 11:20). Мислим си, че трябва да постигнем съвършено познание преди да направим адекватна и честна критика за каквото и да било. Кои сме ние, че да определяме „адекватно” и „честно” отделно от Божията мъдрост? Самопровъзгласили сме се за едиствените, които могат да определят правилното и погрешното. Ако всичко е относително, то значи всичко е безсмислено.

Релативизмът не е проблем само на няколко човека, той е криза в културата ни, която обхваща всички ни. В кварталната бакалия рибата трябва да е прясна, но какво значи „прясна”? Етичният стандарт на собственика на магазина може да се базира на портфейла му, вместо на Библията или на това какъв ще е резултата от това, че си изял рибата. Ако не използваме Божиите стандарти, от къде ще знаем правилни или грешни са етичните му стандарти?

Ние отричаме, че Божията справедливост е абсолютна и непроменима. Мислим си, че Богът на Библията използва различни стандарти за Сомалия и за Америка. Измисляме някакъв си бог, който използва различни правни закони за различните нации, култури и индивиди. Това е културен релативизъм. Когато хиндуист се обиди на християнската етика на американските пазари, се втурваме да се извиняваме и да заличаваме малкото християнски свободи, които са ни останали, като ги умаловажаваме до най-ниска степен. Това е все едно да кажеш, че реакцията ни срещу езичник, разбунтувал се против Бога, не трябва да е по-различна от правото ни да изберем ванилов или шоколадов сладолед за десерт! Ако Божиите заповеди не са универсално проложими за всички, навсякъде, тогава кои етични стандарти са? Не се ли отнася благодатта на закона за всички нации? Има ли някое кътче на света, което да не е под Божият стандарт?

Пред очите ни премиават различни морални и религиозни ценности. От всекидневната до класната стая, културата ни приема за нормално отдаването на равноправно време на други богове. Толерантни сме към всякакви гледни точки освен Божията. Нищо не е абсолютно. Не е чудно, че сме се превърнали в потъващо поколение, опитващо да се идентифицира с нещата, които „звучат добре”, или които „чувстваме добре”, неща, които задоволяват скритите желания на сърцата ни. „Божието Слово е единственият върховен и непроменим стандарт за човешките действия и отношения за всички сфери от живота; това Слово включва Божиите морални директиви (Законът Му).” 6

Поставяли сме под карантина Писанието, отхвърляли сме Божият съвет и сме презрели Неговите укори. Намразили сме Господната мъдрост и ù се подиграваме, защото сърцата ни не се боят от Него. Ако не се боим от Бога, не можем да бъдем Негови служители (Гал. 1:10). Всъщност, не щем да бъдем Господни служители, тъй като сме заинтересовани само от това да служим на себе си.

Понеже намразиха знанието и не избраха страха от ГОСПОДА, не приеха съвета ми и презряха цялото ми изобличение, затова ще ядат от плодовете на своя си път и ще се наситят от своите си измислици. Защото отстъплението на простите ще ги убие и безгрижието на безумните ще ги погуби. Но който ме слуша, ще живее безопасно и ще бъде спокоен, без да се бои от зло.” (Пс. 1:29-33)

И каза на човека: Ето, страхът от Господа, това е мъдрост, отдалечаване от зло е разум.” (Йов 28:28)

1 Цитата е взет от българското издание на „Уестминстърска изповед на вярата” 1647г., стр. 10, изд. „Нов човек” 1997г., София; в оригинала на статията цитата е от : G. I. Williamson, The Westminster Confession of Faith for Study Classes, p.9.

2 L. Berkhof, Systematic Theology, p.38.

3 приватизъм- политика на неангажиране с неща, които не представляват личен интерес. (бел.пр.)

4 Mark R. Rushdoony and P. Andrew Sandlin, " Chalcedon Report" Feb. 2002, #438, p.4,5.

5 R.J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law, vol.3, p. ix.

6 Greg L. Bahnsen, No other Standard, p.12.

 

Статията е взета оттук

Превод от Английски език: Еми Мирославова

Категории: Етика, Общество