Про-номизъм и аномизъм (част 2)
Определение за “антиномизъм”
Видяхме, че библейското определение за Божия закон е на основата на структурата на Божия завет. Следователно, библейското определение на антиномизма трябва също да бъде на основата на структурата на Божия завет. Ако да бъдеш антиномист означава за бъдеш против закона, то това означава, че си против Божия закон, а Божият закон е винаги заветен. За да разберем какво е антиномизмът, не можем да направим нищо по-добро от това да разгледаме първото откровение в Библията за първия антиномист: Сатана. Сатана дойде при Ева с предложение: “Яжте от забранения плод и ще станете като Бога” (Бит. 3:5). “Проведете експеримент и вижте дали това не е вярно”, изкушаваше той Ева. “Вижте чие слово има власт, моето или Божието.” Той й предложи заветен аргумент, извратена имитация на библейския завет:
1. Бог не е върховен.
2. Няма нужда да Му се подчинявате.
3. Неговият закон няма власт.
4. Обещаната негативна санкция няма да се сбъдне.
5. [подразбира се:] Ще си запазите наследството.
Аз искам да анализирам библейското определение за антиномизъм на основата на изкушението на Сатана към Ева. Тази последователност на сатанинската логика е сърцето на целия антиномизъм.
1. Трансцендентност/иманентност
Кой е Бог? Сатана искаше от Ева да реши. Кой установява закона? Чие слово има власт?
Очевидно, Създателят е Бог. Тогава кой е истинският създател, човекът или Бога? Това е въпросът, който Сатана зададе на човечеството, Божиите времеви и юридически представители. Ако човекът отговори нещо друго освен “Бог е Създателят и единствено Неговото слово има власт”, тогава Сатана ще наследи земята. Човекът би умрял, освен ако, разбира се, Бог не пратеше по-късно Своя Син, втория Адам, да я наследи, но Сатана избра или да пренебрегне тази възможност, или да действа срещу това, което знаеше, че ще се случи в бъдещето. Първата стъпка да станеш антиномист е да отречеш абсолютното върховенство на Бога. Тя обикновено започва с отричане, съзнателно или несъзнателно, че Бог е създал света. Това обикновено започва със смекчаване на учението за сътворение в шест буквални, 24-часови дни. Така са били посети семената на дарвинизма: с отричане на буквалния характер на Божията хронология в Битие 1.
Следващата стъпка е да отречеш очевидните последствия от учението за Сътворението: че тъй като Бог е създал света, Той също и контролира света. С други думи, хората отричат или абсолютното върховенство на Бога, или Божието провидение. Те отричат учението за предопределението. Защо отричането на предопределението е само по себе си антиномистко? Защoто то учи, че събитията в историята се сбъдват извън Божието повеление. Следователно те са случайни събития от гледна точка на Неговото повеление, това, което философите наричат вероятностни събития. Следователно във вселената се внася елемент на случайност. Ако А се сбъдне, В може и да не се сбъдне. Може, а може и да не може. Зависи. От какво? От нещо различно от това, което Бог е повелил. Това означава, че трябва да има празнини в историческата причинност. Тези празнини са същностно случайни по отношение на Божието повеление. Провиденческата причина е отделена от нейното вечно определено следствие. Бог, следователно, не прави всички неща да станат; човекът прави някои от тях. Колкото по-голям елемент на случайност има в историята, толкова е по-голяма е автономността на човека от Божия провиденчески контрол във вселената. Това, че съвременната наука постепенно е възприела случайните събития като основа на съвременната квантова физика само по себе си не е случайно историческо събитие. Това заключение на квантовата физика е продукт на хуманистичния мироглед, който отрича всякакво Божие повеление и Негово сътворение във вселената. Това, че хаосът е станал “горещата нова тема” на съвременната физическа наука, също не е случайно. Етичният бунт на хуманистичния човек все повече се разраства. Ако Бог не контролира всичко, което става, тогава Неговото слово няма властнад всичко, което става. Това е била логиката на изкушението на Сатана: да повярваш, че конкретна причина (яденето на забранения плод) няма неизбежно да доведе до конкретно събитие (смърт). Донякъде, твърди Сатана, в света има случайност. Това е също аргументът на всички онези, които биха използвали възгледа за случайността да защитят идеята за свободната (полуавтономна) човешка воля. Ето защо ние сме морално задължени да изоставим всеки остатък от аргумента на свободната воля. Въпреки това, повечето християни днес се придържат към някаква версия на аргумента на свободната воля. Затова, повечето християни днес са по принцип антиномисти.
2. Йерархия/власт/представителство
Сатана отиде първо при Ева. Той намекваше, че тя, не нейният съпруг, е върховна. Бог беше говорил на нейния съпруг относно забранения плод. Подразбира се, че е казал и на нея, като Божий представител. “Покори се на мен, не на твоя съпруг,” каза Сатана. А като не се покори на своя съпруг, тя не се покори на Бога. Тя пренебрегна йерархията на властта над нея. Тя пренебрегна своя представител пред Бога: Адам. Тя подействува автономно. На кого трябва да се покорява човек, на Бога или на своя автономен ум? Това беше тайният въпрос на Сатана. Той поиска от Ева да не се покори на Бога, всичко в името на един космически експеримент. Какво би станало, ако не се покори? Добри неща, обеща той. “Повярвай ми,” каза Сатана. “Приеми думите ми.” С други думи, “аз установявам истинския закон.” Човек си мисли, че не се покорява на Бога със своята сила и своята си власт, но в действителност човек може да служи само на един господар. Етично човек се покорява на Сатана, когато откаже да се покори на Бога. Той влиза под йерархичното управление на друг господар. Човекът може да си мисли, че действа автономно, но той всъщност просто си сменя господаря. Бог или Ваала? Това беше въпросът на Илия (3Царе 18:21). Бог или мамона? Това беше въпросът на Исус. (Мат. 6:24). Но обикновено нито Бог, нито Сатана се явяват лично на индивида. Всеки праща човешки представители. Хората представляват Бога в постовете си на колективна отговорност. Бог е установил три монополистични институции: Църквата, държавата и семейството. Главата на всяка от тях може да служи на Бога или на Сатана, а хората под него биват освещавани (отделени) институционално. Войниците оцеляват или умират според решенията, взети от техните началници. Народите се издигат или пропадат според решенията на техните национални ръководители. Успехът или провалът на даден индивид в историята не може да се разглежда без отчитане на институционалните йерархии над и под него, техния успех или провал. Така, да отричаш, че Божият закон не важи за твоя заветен началник е друг начин да кажеш, че той не важи за теб. “Аз просто следвах заповеди!” казва подчиненият, който е съгрешил. С други думи, “Аз бях под властта на друг – друг, а не Бог.”Хетеецът Урия беше праведен човек. Той умря, защото беше толкова праведен. Неправедният цар Давид каза на неправедния военачалник Йоав да направи така, че Урия да умре в битката и Йоав изпълни заповедта (2 Царе 12). С две думи, заветнатайерархия е важно нещо. По-късно Давид реши да преброи хората. Това беше против Божия закон. Йоав го предупреди за това, но Давид настояваше, така че Йоав изпълни заповедта. Тогава Божиите пророци дойдоха при Давид и обявиха едно от трите осъждения: седем години глад, три месеца Давид да бяга пред враговете си или три дена язва. Избери си, каза пророкът. Давид беше твърде горд да приеме меката, но унизителна за него лично санкция, така че остави избора на Бога. Бог изпрати най-лошата, от национална гледна точка: язва, която изби 70,000 души (2 Царе 24). (Всеки, който поучава, че Бог не изпраща болести на Своите хора, има истински проблем с обяснението на този пасаж.) Накратко, заветното представителство е важно нещо. Днес има теолози, които казват, че Божият закон важи само за индивиди, а народите не са под Божия закон. Те отричат самата възможност за национален завет в новозаветните времена. Такъв завет бил само за древния Израел. Националните ръководители не са представители на своите подчинени пред Бога, настояват теолозите, и националните ръководители със сигурност не са Божии представители пред своите подчинени. Божият закон няма нищо общо с политиката, настояват те. Няма валидна йерархия, основана на Божия закон. Няма национален завет: това е основна философия на цялата съвременна светска политическа теория и малко християнски учени не са съгласни с нея. А малкото, които са готови да потвърдят законността на националния завет, се ограничават с идеята за бъдещия международен завет. Националните завети са немислими за тях. Не беше така, обаче, с Исая (19:18-25)
3. Етика/закон/господство
“Забрави закона и яж от забранения плод”, каза Сатана на Ева. “Откъсни и яж.” “Да правиш това, което желаеш, трябва да бъде единственият закон”, обяви самопровъзгласилият се магьосник на двадесети век, Алистър Кроули, който също нарече себе си Звяра и 666. Етичните позиции са същите. Резултатите също са същите. “Ние сме под благодат, не под закон.” Това е версията на фундаменталистките християни на същата етична позиция. Същото е и “Не верую, а Христос, не закон, а любов!” Те нямат предвид това, което Павел имаше предвид: че християните повече не са под заплахата на негативните вечни санкции на закона. Това, което те имат предвид, е, че Божият закон вече не важи в кой да е от петте аспекта на завета, вечно или исторически. Християнските социални мислители, особено неоевангелистите в орбитата на Уитън Колидж-ИнтерВарсити Прес - Christianity Today, предпочитат да мътят етичните води, използвайки по-изящен език от фундаменталистите. Примери: Фактът, че нашите Писания могат да се използват да подкрепят или да осъдят всяка икономическа философия подсказва, че Библията не е предназначена да полага икономически план, който ще важи за всяко време и място. Ако трябва да изследваме икономическите структури в светлината на християнските учения, ще трябва да го направим по друг начин. Тъй като койнонията включва участието на всеки, няма инструкция за това как
това би изглеждало в глобален мащаб. Ние говорим за процес, не за окончателни отговори. В Писанието няма инструкция за идеалната държава или идеалната икономика. Не можем да обърнем на главите в Библията и да намерим в тях модел за подражание или план за изграждане на идеалната библейска държава и национална икономика. “Инструкция” е кодирана дума за библейския закон за онези, които не искат да се подчиняват на библейския закон. Второ, “Божии принципи” е кодиран израз за фундаменталистите, които са нервни да не изглеждат напълно антиномистки, но и са също така нервни да не скъсат открито с ученията и езика на диспенсационализма, т.е. “ние сме под благодат, не под закон.” Накрая, “Божият морален закон” е кодиран израз за евангелиста или реформиста, който не иска да бъде окачествен като антиномист, но също и не иска да бъде обвързан от казусните закони на Стария Завет. Във всички тези случаи говорещият отхвърля идеята за продължаващата валидност на казусните закони. Всичко се свежда до това: риторичния въпрос на Сатана, “Наистина ли каза Бог?” (Бит. 3:1). Правилният отговор е, “Да, така каза Бог!” Той е върховният Създател. Той е постановил закона.
4. Клетва/съд/санкции
Има два вида санкции: благословения и проклятия. Бог каза на Адам, че в деня, в който яде от дървото, със сигурност ще умре. (“Умирайки, ще умреш”: познатото библейско двойно потвърждение.)26 Това означава негативни санкции в историята. Сатана каза на Ева, че тя със сигурност няма да умре. Вместо това, тя ще познава доброто и злото, като Бога: позитивна санкция. Кое да бъде? “Да умреш или да не умреш, това е въпросът.”
Сатана беше лъжец, но не такъв лъжец, че отрече идеята за предсказуеми санкции в историята. Той просто отрече Божиите негативни санкции и предложи на Ева позитивни. Да биха били съвременните теолози поне толкова честни, колкото Сатана! Вместо това те отричат самото съществуване на предсказуеми заветни санкции в новозаветните времена. Те пишат неща като: “И между другото той [редът на общата благодат] трябва да върви по своя път в несигурностите на взаимно обуславящите принципи на общата благодат и общото проклятие, като просперитетът и бедствието биват разпределяни по начин дълбоко непредсказуем поради неизследимото върховенство на божествената воля, която ги раздава по тайнствените си пътища.”27 Тази размътена проза съответства на също толкова размътено схващане за етиката и историята. На обикновен език това изречение означава просто, че няма етична причинно-следствена връзка в историятаслед възкресението.
Библейските казусни закони са все още морално и юридически задължителни днес. Това е тезата на Средство за господство. Теологията на Клайн (антиномиста) явно отрича това. Второ, аргументите на Клайн (антиномиста) също означават отричане на Божиите санкции – благословение и проклятие – в новозаветната история. Те са отричане на всяка дългосрочна причинно-следствена връзка между заветната вярност и външните благословения – позитивната връзка между пазенето на завета и видимите благословения. Те са също отричане на всяка дългосрочна причинно-следствена връзка между заветната невярност и външните проклятия. Следователно, когато говоря за “антиномизъм”, имам предвид враждебното отношение към етичните причина и следствие в обществото – обществения антиномизъм – но също и по-дълбока и по-фундаментална враждебност: отричане, явно или тайно, на надеждността на заветните обещания (санкции) на Бога в историята.
5. Приемственост/продължителност/наследство
Ако умрете, не сте вие този, който наследява. Ако умрете без деца, някой друг наследява. Кой ще получи наследство в историята, ако Ева послуша змията и направи това, което тя препоръча? (Тук трябва да добавя нещо. Аз вярвам, че наистина змията беше тази, която изкуши Ева. Тя действаше като съзнателен заветен представител на Сатана. Тя говореше с думи. Тя доведе Божието проклятие върху своето потомство. Сатана не я е използвал като някаква марионетка.) Ако Сатана успееше, той щеше да получи наследството в историята. Адам и Ева щяха да умрат, както той добре знаеше. Той беше лъжец. Той знаеше кой е върховен, чие слово е закон и кой ще доведе негативни санкции в историята: Бог. Сатана знаеше, че можеше да наследи като подчинен настойник, ако Адам и Ева не се покорят на Бога или поне това щеше да попречи на Адам и неговите наследници да получат наследството. Така би осуетил Божия план. Тази възможност беше достатъчно добра за Сатана. Но надеждите на Сатана бяха разбити от втория Адам, Исус Христос, Който понесе негативните санкции на закона, така че Божиите осиновени деца (Йоана 1:12) да наследят земята, а също и да спечелят вечен живот. Вместо да гледа как Сатана наследява земята чрез своите земни представители, Бог създаде наследствена система, управляваща историята: положителна обратна връзка за пазителите на завета и отрицателна обратна връзка за нарушителите на завета. Забележете, че въпросът за наследството беше подчертано исторически: Сатана никога не би имал възможността да наследи небето. Антиномистите отричат съществуването на тази наследствена система в историята. Този антиномистки възглед за систематичното дългосрочно отработване на Божиите видими заветни присъди в християнската епоха водят пряко към това, което Ф. Н. Лий нарича песимилениализъм, имайки предвид и премилениализма, и амилениализма. Казват ни, че пазещите завета хора няма постепенно да наследят земята преди Христос да се завърне физически. Точно обратното, Християнските Реконструкционисти потвърждват Божиите видими санкции в историята. Ако има предсказуема дългосрочна положителна обратна връзка (външни благословения) в историята за пазенето на завета, за която Второзаконие 28:1-14 настоява, че съществува, и ако има дългосрочна отрицателна обратна връзка (външни проклятия) в историята за нарушаването на завета, за която Второзаконие 28:15-68 настоява, че съществува, тогава онези, които се подчиняват на Бога, трябва неизбежно да разширяват своето външно господство с течение на времето, докато онези, които не се подчиняват на Бога, трябва неизбежно да бъдат лишавани от външно господство. Божиите санкции в историята все още съществуват. Това беше възгледът на Жан Калвин, но съвременните калвинисти са го изоставили. Божият заветен законов ред неизбежно води към обществения триумф на Божия заветно верен народ. Това, разбира се, е постмилениализъм. Това съчетание на заветни санкции в историята и постмилениална есхатология е това, което различава мирогледа на Християнските Реконструкционисти от всички останали днес. Тези, които отричат постмилениализма, обикновено също отричат новозаветната реалност на управляваните от Божия закон исторически санкции. Дотук премилениалистите и амилениалистите като цяло са обществени антиномисти. Те са допуснали грешка в развиването на своя възглед за Божия закон и неговите санкции в историята. Те са позволили на своята есхатология на историческо поражение да формира тяхното учение за закона, т.е. да го направи безсилен в неговите исторически последствия. Този триумф на песимилениалистичните есхатологични възгледи над библейската етика е един от най-опустошителните теологични проблеми, пред които е изправена съвременната Църква. Следователно, антиномизмът се дефинира като възглед за живота, който отхвърля една или повече от петте точки на библейския завет като валидни за Божия открит закон в историята. Те отричат, че Бог, върховният, предопределящ Създател, е делегирал на човечеството отговорността да се подчинява на Неговия открит в Библията законов ред, в Стария и Новия Завет, и обещава да благослови или прокълне хората в историята, индивидуално и колективно, според условията на този законов ред. Този законов ред и неговите исторически валидни санкции са основата на прогресивното освещение на пазещите завета индивиди и заветни институции – семейството, Църквата и държавата – с течение на времето, а също и основата на прогресивното лишаване от наследство на нарушителите на завета.
Текстът е от книгата на Гари Норт "Средство за господство"
