Начало Про-номизъм и аномизъм (част 1)

Про-номизъм и аномизъм (част 1)

Определение за “про-номианизъм”

Какво разбирам под понятието “антиномистки”? За да отговоря на това, трябва да предложа описание на “про-номианизъм”, тоест защита на това, което Божия закон е и прави, особено в историята. Аз започвам с преглед на откритието на Рей Сътън на петточковия библейски заветен модел. Сътън твърди, че библейският заветен модел има пет части:

 

1. Трансцендентност (върховенство), и все пак иманентност (присъствие)

2. Йерархия/власт/представителство

3. Етика/закон/господство

4. Клетва/съд/санкции (благословения, проклятия)

5. Приемственост/продължителност/наследство

 

Макар че тази терминология е малко по-различна от терминологията, приета в неговата книга, тя е точно представяне. Използвам този модел, за да развия “прономианизма” на Християнската Реконструкция. Той е основата на моето определение за антиномизъм. Аз използвам библейския заветен модел като източник на определението, защото от дълго време твърдя, че езикът, както и всичко друго, трябва да бъде управляван от Библията. Както писах през 1973, “Неутралитетът не съществува. Всичко трябва да се тълкува на основата на това, което Бог е открил. Хуманистичната цел на неутралния език (и следователно неутралния закон) е била осуетена при Вавилонската кула. Нашите дефиниции трябва да бъдат на основата на библейското откровение.” Като представителен пример на структурата на библейския завет съм избрал Исая 45 гл. От нея можем да добием представа за това как заветът работи в историята. Можем също да разгледаме връзката на завета с Божия закон. 

 

1.Трансцендентност/иманентност

Трябва да започнем оттам, откъдето започва Библията: създаването на всички неща от Бога (Бит. 1:1). Трябва да поддържаме абсолютно разграничение между Създателя и създанието. Бог е абсолютният върховен Господар на всичко, което става в историята. Нищо не става извън Неговия върховен декрет. “Аз създавам светлината и творя тъмнината; правя мир, творя и зло! Аз, Господ, съм, Който правя всичко това” (Ис. 45:7). “Аз създадох земята, и сътворих човека на нея; Аз, да! Моите ръце разпростряха небето, Аз дадох заповеди на всичкото му множество” (Ис. 45:12). “Защото така казва Господ, Който сътвори небето (Тоя Бог, Който сътвори земята, направи я, и я утвърди, не я сътвори пустиня, но я създаде да се населява). Аз съм Господ, и няма друг” (Ис. 45:18). Исая използва познатия (но крайно непопулярен) образ на грънчаря и неговата глина: “Горко на оногова, който се препира със Създателя си! Черепица от земните черепици! Ще рече ли калта на този, който й дава образ: Какво правиш? Или изделието ти да рече за тебе: Няма ръце? Горко на оногова, който казва на баща си: Какво раждаш? Или на жена му: Какво добиваш?” (Ис. 45:9-10). Тези думи стават основата на аргументите на Павел относно абсолютното върховенство на Бога в избора да спаси един или друг човек. Това е класическият аргумент в Библията за учението на избора. Павел казва за Фараона: “Защото Писанието говори на Фараона: “Именно затова те издигнах, да покажа в тебе силата Си, и да се прочуе името Ми по целия свят” (Рим. 9:17). Това обяснява думите в Изход: “А сърцето на Фараона се закорави, и той не ги послуша, според както Господ беше говорил” (Изх. 7:13). Но това означава, че Бог възпира някои хора да не отговорят положително на общото предложение за спасение. Това ги възпира да не се покоряват на Неговия закон. 

Вярващият в свободната воля (степен на човешка автономност извън Божието вечно предопределение) тогава пита: “Как тогава може кой да е грешник да бъде лично отговорен за своя грях?” Павел добре разбираше тази логика, затова той отговори: И тъй, към когото ще, Той показва милост, и когото ще, закоравява. На това ти ще речеш: А защо още обвинява? Кой може да противостои на волята Му? Но, о човече, ти кой си че да отговаряш против Бога? Направеното ще рече ли на онзи, който го е направил: Защо си ме така направил? Или грънчарят няма власт над глината, с част от същата буца да направи съд за почет, а с друга част съд за непочит? (Рим. 9:18-21). Павел се позова пряко на библейското учение за създанието – образа на грънчаря и глината – за да обезсили всяка версия на аргумента на свободната воля (автономността на човека). Няма област на вероятност или случайност в историята. Никаква. Дори е незаконно да се позоваваме на този начин на мислене, каза Павел: “Кой си, че да отговаряш против Бога?” Учението за моралната и юридическата отговорност на човека пред Бога трябва винаги да се разбира от гледна точка на абсолютната Божия повеля; то никога не трябва да се защитава от гледна точка на представата, че човекът има на свое разположение зона на неконтролирано вземане на решения. Следователно, човешката отговорност трябва да се разбира на основата на библейското учение за създанието. Библейското учение за създанието поучава за върховенството на Бога в избирането на някои хора за спасение. Ето защо толкова малко християни приемат библейското учение за шестдневното създание и защо са готови да влизат в компромис с тази или онази версия на еволюцията. Те искат да утвърдят частичното върховенство (частичната автономия) на човека. Те го правят на основата на езическата идея за случайността: област на вземане на решения, на причина и следствие извън Божия абсолютен провиденчески контрол и абсолютното предопределение. Те отказват да приемат думите на Павел в Ефесяни: “...както ни е избрал в Него преди създанието на света, да бъдем святи и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да Му бъдем осиновени в Исуса Христа, по благоволението на Своята воля...” (Еф. 1:4-5). Библейското учение за създанието води право и неизбежно към библейското учение за абсолютното Божие провидение. Бог създава и поддържа всички неща в историята. Говорейки за Исус Христос, Павел пише: “...понеже чрез Него бе създадено всичко на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него и за Него бе създадено; и Той е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява” (Кол. 1:16-17). Нищо не лежи извън върховното Божие провидение. Няма област на случайност. Няма област на неутралитет. Няма област, която да е извън вечното Божие повеление или Божия закон. Това е библейското учение за създанието. Хуманистите го мразят; мразят го и повечето християни днес.

Бог като Създател прави да се сбъднат всички неща. Когато казва, “Това ще стане,” то става. “Който от началото изявявам края, и от древните времена нестаналите още неща, и казвам: Намерението Ми ще устои, и ще извърша всичко, що Ми е угодно” (Ис.46:10). Бог не просто знае бъдещето, което предсказва; Той прави бъдещето да стане. Никъде във вселената няма елемент на случайност. 

Да разгледаме най-голямото престъпление в историята: предаването и разпъването на Исус Христос. Предателството на Юда беше предопределено от Бога; въпреки това Юда беше напълно отговорен за това действие. “Защото Човешкият Син наистина отива според както е било определено; но горко на човека, чрез когото се предава!” (Лука 22:22). А онези, които незаконно и дръзко го предадоха? Те всички са били предопределени от Бога да го направят. “Опълчваха се земните царе, и управниците се събираха заедно, против Господа и против Неговия Помазаник.” Защото наистина и Ирод и Понтийски Пилат, с езичниците и Израeлевите люде, се събраха в тоя град против Твоя свят Служител Исуса, Когото си помазал, за да извършат всичко, що Твоята ръка и Твоята воля са определили да стане (Деян. 4:26-28). Така, Библията учи пълната отговорност на човека и Божието абсолютно предопределение. Ако Бог беше готов да предопредели най-голямото престъпление в историята, държейки престъпниците напълно отговорни, то със сигурност Той е готов да направи да се сбъднат всички други сравнително по-дребни престъпления в историята, като също държи всеки престъпник отговорен. Божият закон докосва всичко и всеки човек е напълно отговорен за своите мисли и действия; той трябва да се покорява на целия Божий закон. След като създаде света, Бог не се оттегли, оставяйки го да се движи сам до крайния съд (богът на деизма). Той присъства навсякъде, но присъства специално със Своите хора. Той ги освобождава. Но също им дава Своя закон. Той движи всичко, но хората са направени по Неговия образ и имат способността да разбират външния свят. Те са отговорни пред Бога, защото Бог е напълно върховен. Той е установил закона, както моралния, така и физическия. Неговото слово управлява всичко. Никакво позоваване на логиката на автономния човек (свободната воля) не може да промени това. 

 

2. Йерархия/власт/представителство

“Към Мене погледнете и спасени бъдете, всички земни краища; защото Аз съм Бог и няма друг. В Себе Си се заклех (праведна дума излезе от устата Ми и няма да се върне), че пред Мене ще се преклони всяко коляно, всеки език ще се закълне в Мене” (Ис. 45:22-23). В тези стихове намираме четирите точки на завета: върховенство (първа точка), клетва (четвърта точка), праведност (трета точка) и йерархия. Всяко коляно ще се преклони. В този свят има йерархия. Но колената ще се преклонят и пред Израел, ако Израел остане верен на Бога. “Така казва Господ, трудът на Египет и търговията на Етиопия и на високите мъже Савците, ще минат към тебе и твои ще бъдат; ще те дирят; в окови ще заминат; и като ти се поклонят, ще ти се помолят: Само между тебе е Бог и няма друг, друг Бог няма” (Ис.45:14). Израел представлява Бога в историята и, ако Израел остане заветно верен, народите ще станат Израeлеви слуги.

Това означава, че хората, които не се покоряват на Божия закон, са длъжни да правят това, което им е заповядано от онези служители, които заявяват Божия закон катo Негови законни заветни представители. Тези представители говорят в Божието име чрез заветните институции. Има неизбежна колективна отговорност в историята. Народите ще се покорят на Бога и на Неговите представители, казва Исая, дори ако техните жители трябва да бъдат доведени на съд във вериги. В Израел гражданският закон биваше налаган йерархично: система на апелативни съдилища отдолу нагоре (Изх. 18). Това също е вярно и за църковните съдилища (Мат. 18:15-18). Така служителите говорят представително: Божии представители пред хората и човешки представители пред Бога. Това учение за представителството е основата на колективното господство на човечеството над природата (Бит. 1:26-28). Хората са под Бога и Божия закон колективно; те трябва да упражняват господство колективно, като довеждат цялата земя под Божия закон. Следователно, Божият закон е средство за господство. Йерархичното представителство също е основата на колективната отговорност на заветните управления пред Бога: Църквата, държавата и семейството. На колективните групи са възложени закони за налагане; Бог ги държи отговорни пред Себе Си чрез представители. Содом и Гомор бяха унищожени; Египет и Вавилон бяха унищожени. Израел и Юда бяха разпръснати. Класическа Гърция и Рим паднаха. Има както лична, така и колективна отговорност пред Бога. 

 

3. Етика/закон/господство

“Роси, небе, отгоре и нека излеят облаците правда; нека се отвори земята, за да се роди спасение, и за да изникне същевременно правда; Аз, Господ, създадох това” (Ис.45:8). Целият космос е описан тук като пълен с правда. Правдата е основата на човешко то господство на земята. Но правдата трябва да се дефинира. Това е, което Божият закон прави. Той установява граници за нашите законни действия. Дървото за познаване на доброто и злото беше “оградено” от Божия закон. Адам и Ева не трябваше да ядат от него, или, както Ева правилно го тълкуваше, дори да не го докосват (Бит. 3:3). Тези етични граници не са само лични; те са и колективни. Има библейски закони, дадени от Бога, които трябва да управляват действията на семействата, църквите и правителствата. Автономният човек би желал да мисли, че Божият закон няма нищо общо с неговите институции, особено държавното управление, но автономният човек е в бунт. Божият закон не е ограничен от предпочитаните от автономния човек граници. Не човекът е този, който законно заявява: “Не се ли боите от Мене? казва Господ, не ще ли треперите пред Мене, Който с вечна заповед съм поставил пясъка за граница на морето, която не може да премине; тъй че, макар вълните му да се издигат, пак няма да преодолеят, при все че бучат, пак няма да я преминат? Но тия хора имат бунтовно и непокорно сърце; възбунтуваха се и отидоха. Не казват в сърцето си: Нека се боим сега от Господа нашия Бог, Който дава ранния и късния дъжд на времето му, Който пази за нас определените седмици на жътвата” (Ер. 5:22-24). Забележете развитието на Божиите аргументи, които са всъщност заветно съдебно дело срещу Юда чрез Неговия пророк, Еремия. Бог установява границите на морето, сезоните и жътвата. Намекът е, че Той също установява юридически и морални граници около хората, както индивидуално, така и колективно. Хората трябва да се боят от този Бог, Който установява космически граници. Как трябва да се изразява този страх? Пророците отговарят многократно на този въпрос, поколение след поколение: чрез покорство пред Божия закон.

 

4. Клетва/съд/санкции

“В Себе Си се заклех (праведна дума излезе от устата Ми и няма да се върне), че пред Мене ще се преклони всяко коляно, всеки език ще се закълне в Мене” (Ис. 45:23). Неговото слово е достатъчно. Неговото слово няма да се върне. Той се е заклел в Себе Си. Следователно Бог е положил заветна клетва, че в бъдещето всяко човешко коляно ще се преклони и всеки човешки език ще се закълне. Няма избавление от Божията власт; и следователно всяка уста ще се закълне – ще признае Неговото върховенство, или на земята, или във вечността. Дори и в огненото езеро те ще трябва да се закълнат завина ги, че Бог е Който казва, че е. Божият закон е нашия стандарт, както индивидуално, така и колективно. Има заветни институции, които са обвързани от открития Божий закон: Църква, държава и семейство. Това са трите заветни институции, които Бог установява да заявяват и налагат Неговия закон. Всички институции трябва да се подчинят, но тези са, които са специално управлявани от формални клетви пред Бога. Какво е клетва? Това е призоваването върху собствената глава на негативните Божии санкции. Ако един човек или заветна институция не се покорят на Божия закон, Бог идва с гняв да накаже бунтовниците. Той идва в историята. Това беше предупреждението на старозаветните пророци. От друга страна, ако хората се покаят и се покорят, Бог е милостив и ще ги благослови. “Вашите беззакония отвърнаха тия неща” предупре ди Еремия Юда относно дъжда и жътвата, “и вашите грехове ви лишиха от доброто” (Ер.5:25). Пророците идваха в Божието име като заветни представители, призовавайки индивидите, както и представителните царе и свещеници, да се покаят, да се обърнат към Божия закон и така да избягнат Божиите негативни санкции в историята.

Пасажът, който най-добре от всички пасажи в Библията описва Божиите исторически санкции, е Второзаконие 28. Стихове 1-14 описват благословенията (позитивните санкции), а стихове 15-68 описват проклятията (негативните санкции). Разберете, това са исторически санкции. Те не са подходящи санкции за крайния съд. В този смисъл те са представителни санкции за санкциите на вечността, това, което Павел нарече Божия “залог” или предплата в историята за това, което неизбежно трябва да дойде във вечността (Еф. 1:14).

 

5. Приемственост/продължителност/наследство

“Чрез Господа ще се оправдае и с Него ще се похвали цялото Израeлево потомство” (Ис. 45:25). Тъй като Бог е Създателят, Неговите хора ще наследят земята: “Господня е земята и всичко, що има в нея; вселената и всички що живеят на нея” (Пс. 24:1). (Това е първа точка на завета.) Псалм 25:12-13 осигурява заветното обещание: Бои ли се човек от Господа? – него Той ще настави кой път да избере. Душата му ще живее в спокойствие, и потомството му ще наследи земята. Трябва да се боим от Бога (първа точка). Бог учи човека (подчинение: втора точка) на задължителния път (трета точка). Душата на човека ще живее в спокойствие (четвърта точка) и потомството му ще наследи (пета точка). Тези два кратки стиха излагат Божия заветен модел и в тези стихове можем да видим схемата на Божия план в историята за пазителите на завета. Толкова е просто, че дори и децата могат да го схванат. За нещастие, както ще видим, много малко теолози са го схванали. Моята теза е, че тези стихове се отнасят за историята. Страхът от Бога е исторически. Божиите наставления към човека са исторически. Законите важат в историята. Човекът е духовно благословен в историята: душата му е в спокойствие. Неговите наследници ще наследят земята. Някои коментатори може да се съгласят по отношение на историческото значение на точките от първа до трета, но да възразят на моя възглед за четвърта точка. Може би фокусът на стиха е изцяло вътрешен. В края на краищата тук се говори само за душата на пазителя на завета. Може би благословенията не са видими в историята. Моят отговор е да задам въпроса: Защо трябва четвърта точка – спокойствието на душата – да бъде ограничена само до вътрешния човек? Ако наследството е историческо, тогава спокойствието на духа трябва да се отнася за удовлетворение относно миналото, настоящето и бъдещето. Само ако наследството е след-историческо, може спокойствието на душата да бъде законно ограничено до вътрешния свят. Пазителят на завета е спокоен в историята, защото е уверен в бъдещия успех на онези, които споделят неговата вяра. Неговото потомство е това, което ще наследи. Ако наследяването на цялата земя е само символ на наследството на Божиите възкресени хора, тогава защо се споменава наследство, дадено на потомството на човека? Във вечността това наследство ще бъде и негово. С две думи, центърът на този пасаж е в историята, не вечността. Бойте се от Бога сега. Подчинявайте се на Божия закон сега. Опитайте духовното удовлетворение сега. Защо? Защото вашите духовни наследници ще получат наследство в бъдещето:  във времето и на земята. Въпреки това има теолози, особено калвинистите от континенталната (холандска) традиция и всички лутерани, които настояват, че това обещано наследство е тясно ограничено за света на вечността след крайния съд. Първата точка – страхът от Бога – е историческа, но лична, а не колективна. Втората – да бъдеш научен от Бога – е историческа, но лична, а не колективна. Третата – покорство пред Божия закон – важи в историята, но тя е изключително лична, семейна и църковна – никога държавна. Четвъртата – духовното спокойствие – е историческа, но изключително вътрешна. Защо са тези ограничения върху първите четири точки? Защото петата – наследяването на земята – се счита за изключително след-историческа.

 

Обобщение:

Дефиницията на прономианизма трябва да започне и завърши с библейското схващане за завета. Всички пет точки на библейския завет трябва да бъдат включени във всяка валидна дефиниция на библейския закон. Не трябва да очакваме да можем да дефинираме библейския закон без първо да отчетем първостепенното библейско откровение за Божия закон: структурата на различните завети, които Бог е направил с човека. Следователно аз дефинирам “прономианизма” на основата на Божия заветен модел: Вярата, че Бог, върховният, предопределящ Създател, е делегирал на човечеството отговорността да се подчинява на Неговия открит в Библията законов ред, в Стария и Новия Завет, и обещава да благослови или прокълне хората в историята, както индивидуално, така и колективно, на основата на този законов ред. Този законов ред и неговите исторически валидни санкции са основата на прогресивното освещение на пазещите завета индивиди и заветни институции – семейството, Църквата и държавата – във времето и те са също основата на прогресивното лишаване от наследство на нарушителите на завета. 

Това ни води към въпроса за библейската дефиниция на антиномизма, антитезата на това определение. (част 2)

 

Текстът е от книгата на Гари Норт "Средство за господство"

Категории: Етика, Закон, Държава